В тази статия ще опиша основната проблематика, породена от проектираните собствени амбиции от страна на бащата към своите синове.
Колко е тънка границата между мотивацията и това детето да чува: „Не е достатъчно“, „Можеш повече“, което в крайна сметка често води до една патология на: „Не мога да си позволя да загубя“, „Не мога да си позволя да съм слаб и да сгреша“ или „Никога не е достатъчно това, което постигам“.
Макар да звучат гръмко и привидно мотивиращо , тези вътрешни постулати нямат обосновка в реалния живот, където винаги има някой по-добър, по-силен, по-хубав. Случва се да сме уморени, недоспали, болни, не във форма, да загубим или да сгрешим.
Когато тази „слабост“ е забранена, в детска възраст тя често се преживява като: „Аз не съм достатъчно добър като/за баща ми“, „Не мога да оправдая големите му очакванията“, “Не мога да стана никога, като него”, които очаквания нерядко са проектирани наши страхове и разочарования в самите нас.
Тази динамика е част от развитието на малкото момче, а съревнованието между бащи и синове съществува откакто свят светува. Конкуренцята баща-син е от екзистенциална важност за изразстването на малкото момче и превръщането му в мъж.
Един баща, в качеството си на зрял индивид, няма как да бъде „победен“ от своя син на 7 години. Когато това чувство на “недостатъчност” се усилва от бащино разочарование при неуспехите на детето – в училище или на спортната площадка – и се изразява чрез критика, породена от гняв и безсилие, преживяването на детето е за провал и загуба на стойност.
Често децата започват да ограничават егото си като защитно поведение и да избягват съревнование в различни игри или други дейности. Така, избягвайки самата ситуация на съперничество, те елиминират риска от загуба. Това изглежда като несигурност, но в основата стои страхът от провал.
Тук ролята на бащата може да бъде разглеждана по-разширено – като учителят или треньорът или друг авторитет.
Именно начинът, по който се използва тази роля, е от значение. Не е необходимо да бъдем психолози или терапевти, за да дадем здрав пример, който в много случаи има силен „лечебен“ ефект и води до разширяване на Егото( един вид засилване на вътрешния ресурс).
За да стане по-ясно, ще пресъздам лична история с моето собствено дете.
Въпреки че работя с деца от над 10 години и имам представа как изглеждам в техните очи и какво искам да покажа чрез поведението си, бях изненадан от думите на моя син (тогава на 8 години): „Тате, ти можеш всичко и постоянно се хвалиш с това“.
Ситуацията беше следната: бяхме на вилата на родителите на моята партньорка и с идването на повече хора синът ми започна да става неспокоен, да се държи нетипично и да търси вниманието на всички.
Когато поговорихме насаме, разбрах неговото преживяване.
Според него аз, когато сме сред хора, се представям като човек, който може всичко и има много интересни преживявания, и вниманието е насочено към мен.
Независимо от това каква е обективната реалност, фактът, че детето ме преживява по този начин, ме накара да се замисля какво всъщност виждат децата в нас през ролите ни.
В случая се открои тревогата на моя син, който се чувства недостатъчен в моята сянка.
Тук важното не е как мислим, че се държим, а как ни преживява детето.
Трудно е да се живее с „татко супермен“, който не може да бъде достигнат – нито в знанията, нито в спортните постижения, нито в избора на партньор.
Веднъж в кабинета дойде дете, с което работя от около година. Майката сподели, че бащата временно не може да ходи поради контузия и че детето е силно разстроено от този факт.
Ситуацията беше следната:
Всесилният баща във фантазиите на детето изведнъж губи тази позиция. Това разрушава представата за неговото всемогъщество. От една страна стои несъзнаваната омраза и ревност към „големия силен“, а от друга – тревожността от това, че той е все пак уязвим.
В крайна сметка детето изпитва нужда да „поправи“ бащата, а ситуацията се оказва доста решаваща за неговия конкретен случай, който няма да задълбавам сега.
Тази динамика, с присъщата омраза и ревност, е част от развитието и е нещо не само нормално, но и необохдимо за формирането на психически здравия мъж. Въпросът е, как точно детето преминава през този процес.
Не е необходимо специализирано знание по психология, за да се направят няколко важни крачки.
Давайте символични победи на децата. Показвайте чрез поведението си, че понякога грешите и поемате последствията. Показвайте, че не е необходимо да можеш всичко, за да имаш стойност, и че усилието има значение.
Това показвам и на децата, посещаващи моята зала – че процесът сам по себе си носи удовлетворение. Дори едно дете да се опитва месеци наред да направи една единствена лицева опора, това е част от развитието и от неговия процес. Постоянството води до резултат.
Ако едно дете не стане шампион по футбол или не постигне максимален резултат в училище, това не означава, че „не става“, а че в конкретния момент не се е справило с дадената задача.
Подкрепата в тези моменти е ключова. Силата е в това да признаеш слабостта, а не да поддържаш образ на непобедимост.
Образът на непобедимост е недостижима фикция, която често се преживява със страх и тревожност.
Ако детето е спокойно в тези преживявания, то ще продължи да опитва, когато целта е негова, а не наложена отвън.
Решимостта, самодисциплината, увереността и мотивацията се изграждат отвътре навън. Натискът и мачкането създават несигурен Аз, действащ през страх.
Често се дават примери с успешни спортисти, израснали условия на крайна нищета и недоимък. Там развитието се случва под натиска на обстоятелствата и нуждата от оцеляване, което е различен механизъм и не може да бъде модел за здраво развитие. Освен това тези случаи са по-скоро изключение.
